2021: Пътуване към Утопията или Тъмните времена

Анализ на проф. д-р Боян Дуранкев, преподавател във ВУЗФ и член на екипа на VUZF Lab

Достигнахме финалната точка, пандемията ще се окаже причина за по-голям исторически поврат от Първата световна война или разпадането на съветската система 

Надничайки към бъдещето, не е лошо да си припомним старите прогнози от миналото. За съжаление или не, но прогнозите ни в „Стандарт“ се сбъдваха една след друга, нека да припомним само заглавията: „2017 г. – Задава се нов, непознат и тревожен свят“; „2018 г. – Прелитат черни лебеди“; „2019 г. – „Перестройка“ на световния ред“.
Да, през 2020 г. светът бе вече станал непознат и тревожен; да, черният лебед на SARS-CoV-2 бе трагично кацнал; да, несистематизираното преустройство на световния ред е в пълен ход.
Припомняме тези прогнози не понеже си заслужава да злорадстваме, а защото световната динамика притежава ясна вътрешна логика, за разлика от логиката на предсказанията на астролозите (астрология и логика всъщност са антиподи) или на прогнозите на Saxo Bank.
Вглеждайки се още по-назад във времето, Първата световна война е можело да бъде предсказана на основата на внимателна преценка на натрупаните преди нея международни противоречия; Втората световна война – по същия начин, като продукт на огромно количество натрупани остри диспропорции; рухването на СССР и социалистическия лагер – аналогично, като естествен финал на Третата световна война. Утрешният ден никога не идва неочакван, той е роден още вчера.
След три десетилетия на (уж) „свободни пазари“ и (игра на) „демокрация“ в световен мащаб се оказахме в свят, простичко казано, който в момента се отличава с особена сложност и трудност за прогнозиране. Но това не означава, че анатомията и физиологията на глобалното общество не могат да очертаят бъдещето.
Както в химията, чрез един лакмус може да се докаже, че нещо е основа, а друго – киселина, така и в глобалната система индикаторите сигнализираха,че смедостигнали финалната точка, която се нарича дистопия. Икономическите системи, функциониращи на база печалба (а не обективни човешки нужди), при това – на конкурентна (а не на солидарна) основа, за броени десетилетия опостушиха глобалната природна система; превърнаха обществата в антагонистични и порционни – на единия процент, който владее огромната част от богатството, и останалите, които преживяват ден за ден. Стабилната система на международния ред, дефинирана от Великите сили, изведнъж се оказа колос (начело със САЩ и НАТО) на глинени крака, срещу който, неочаквано или не, надигнаха глави не само титанът Китай и острозъбата Русия, но даже и „приятелят“ Ердоган. Самият Европейски съюз също постулира явно или неявно необходимостта от същностна промяна както по отношение на външната си политика, така и по повод изострящата се вътрешна конкуренция между различните държави, рефлектираща в първия (Br)Exit. Накрая, в България след десетилетие къде успешно управление, къде не, Борисов и неговата джипка запердашиха към историята, най-вероятно, но на хоризонта още не се вижда заместникът. За един космически наблюдател, преминаващ набързо покрай планетата Земя, моментната картина наистина илюстрира един неприятен дистопичен свят, който е най-добре да се подмине.
Дистопията обаче не е крайната точка на човечеството. Да припомним, че когато се достигне (уж) „крайната точка“, след нея винаги започва ново начало с различни алтернативи пред бъдещето.
Пандемията от 2020 г. вероятно ще се окаже основната причина за по-голям исторически поврат през ХХI век, отколкото са били избухването на Първата световна война или разпадането на съветската система за ХХ век. Именно пандемията разкри пред целия свят непримиримата икономическа, социална и морална пропаст, която разделя частния стремеж към печалба от най-съществените нужди на преобладаващото мнозинство от човечеството. Всъщност дребните, но важни наченки на едно по-добро бъдеще, можеха да се наблюдават в битката срещу вируса.
По-добре и по-бързо организираните държави и системи от държави успяха да ограничат разпространението на заразата и днес те се наслаждават на минимално количество заразени и починали. Екстремалните карантинни и медицински мерки, доставките на храни, ЛПС и лекарства бяха реализирани не само в Китай, но на правителствено ниво и в целия далекоизточен район, включващ Южна Корея, Япония, Сингапур, Тайван, Тайланд. Примерът им бе последван от Австралия и Нова Зеландия.
Обратно, страната, която искаше отново да стане „велика“, която отделя най-много средства за въоръжаване и която е обраснала по-голямата част от света със свои военни части, се оказа трагично неподготвена да посрещне предизвикателството на пандемията. Проклятието начетворния дисбаланс на доверието, характерен за дистопичните общества: недоверие в науката, недоверие в правителството, недоверие в здравната система и недоверие в системата за социална защита, се отрази пагубно на САЩ. Именно там „свободният пазар“ на автономни частници се провали с гръм и трясък, които отекнаха във всички точки на планетата: нито ЛПС, нито адекватна здравна помощ, нито добра координация на мерките за карантиниране; „демокрацията“ също се орезили, когато Тръмп препоръча да се пие белина. Не много по-различна бе ситуацията в самия Европейски съюз, който в началото на кризата неформално се разпадна на различно реагиращи страни със затворени граници, както и без адекватен брюкселски „централен мозък“. С каквито и епитети да се нарича Китай, той се справи по-успешно в кризата от САЩ и ЕС, с каквито и епитети да се окичваме ние. Да не забравяме, че добрите примери са опасно заразителни!
Политиците навсякъде по света осъзнаха, че колкото и гигантски и модерно въоръжени да са армиите, те са почти парализирани и безполезни в ситуация на пандемия, както и при атака с биологични оръжия. Този извод трябва да означава много за Великите сили, които се пъчат с фантастични изобретения за масово поразяване, по-убийствени от показаните в сериите „Междузвездни войни“. За какво са ни всичките бойни самолети и оръдия, ако на хоризонта се задават COVID-20, COVID-21 и т.н. Не е ли по-добре да обмислим как да живеем в свят, в който армиите от XX и XXI век са безполезни и болезнено скъпи?!
Казано иначе, дистопията, която не ни харесва, или трябва да бъде оставена да ни подбутва към нови Тъмни времена с прецакано бъдеще (с „велики“ и „невелики“ страни, с остра вътрешновидова конкуренция по формулите на неолиберализма, с „разцепени“ общества от свръхбогати и свръхбедни и т.н.), или трябва да дефинираме нова Утопия за по-добро бъдеще на всички граждани на планетата Земя. Впрочем, тезата, че „всички хора се раждат равни“, не е ли именно нашата велика Идея? Защо от банална фраза, която е повече религиозна, отколкото реална, тя да не се трансформира в ежедневна практика?! За тази цел са необходими мечтатели-революционери, а не хора със „здрав разум“, които преживяват със статуквото. Така мислеше и Джордж Бърнард Шоу, който твърдеше че разумният човек се адаптира към света, докато неразумният продължава да се опитва да адаптира света към себе си. Следователно целият напредък зависи от неразумния човек.
Хората със „здравия разум“ ще продължават да обосновават ползата от „свободните пазари“, при които „всеки има шанс“, затова по законите на „невидимата ръка“ някои стават мултимилиардери, а други тънат в мизерия; ползата от поддържане на бедността, безработицата и ниските заплати, понеже иначе хората ще бъдат мързеливи и няма да свършат никаква работа; ползата от това, „всеки да си плаща за всичко“ от собствения джоб. Мечтателите-революционери, „новите утописти“, обратно, вече обосновават необходимостта от работа за всеки и достойно заплащане според труда, от обществено организирани здравеопазване и образование, от безусловен базов доход, от „социализъм на включването“, от преход от „Аз“ към „Ние“; от „Печалбата над хората“ към „Благоденствие за всички“; от „Свободен пазар“ към „Свободни личности“, от „Диктатура на болшинството“ (демокрация) към „Обществен консенсус“; от „Партийна партизанщина“ към „Нереципрочно поведение“ и т.н.
Всъщност трябва да помислим „как да вървим по нов начин напред“, вместо да се заблуждаваме, че е възможно „да се върнем към старото нормално“. Старото нормално е вече история, „новото нормално“ вече се е родило, просто трябва да го развиваме.
И понеже хиляди пъти се споменава понятието „стаден имунитет“, наистина ли разбираме дълбокия смисъл на неговото съдържание?
Ако -организирано или не – може да развием успешно стаден имунитет към малкия вирус-злодей, то какво ни пречи да развием подобен имунитет към неразумното ни експлоатиране на природата, към глобалното затопляне, към войнолюбците, към диктатурите, към неравенството, към корупцията, към всичко онова, което ни пречи да се наричаме HomoSapiens?!
Пак в този порядък на мисли, ако САЩ във времената на Байдън-Харис желаят отново да станат „велики“, то величието им в „новото нормално“ ще може да е продукт само на морално и мъдро лидерство, на ролята им на „първа цигулка“ в глобалния оркестър, а не на последователното прилагане на вехтия принцип на „тоягата и моркова“, характерен за еднополюсния свят. Но преди всичко, на умело слепване на пропуканото от противоречия американско общество. Ще се справи ли новият дует с тежката задача? Или ще отстъпят лидерството на други?!
„Друг“, който би могъл да поеме лидерската щафета в новите времена, е Китай. Демографският гигант е вече и икономически гигант, който не се ограничава само с производството на маратонки и коледни  играчки (само те в износа през 2019 г. бяха на стойност 6,5 млрд. долара!). Китай е новата суперсила, която има сметка да трансформира глобалния ред, за да прокара собствените си интереси и да подобри още повече имиджа си. Суперсилата е вече утвърден лидер в Азия, а чрез своите обилни външни инвестиции се утвърждава и на други континенти. Справянето на Китай с кризата с COVID-19 го наредиха и сред малкото страни с „добри практики“ в здравеопазването. Създаването на Регионалното всеобхватно икономическо партньорство (RCEP), което обхваща част от света с население от 2,2 милиарда души и 29% от световната икономика, и в което се включиха страните-членки на АСЕАН (Виетнам, Тайланд, Филипините, Лаос, Камбоджа, Мианмар, Малайзия, Сингапур, Индонезия и Бруней) и Австралия, Китай, Япония, Нова Зеландия и Южна Корея, също е с център на влияние в Пекин. Всичките тези натрупани успехи означават едно – Китай няма повече да участва в глобалния ред единствено при условията на своите съперници, най-вече под диктата на САЩ.
В сложния и различен свят и Европейският съюз ще потърси своето ново място. „Най-доброто място за живеене“, както обичаме да го наричаме, ще трябва да положи много, много усилия, да вложи мисъл, пот и сълзи, за да остане наистина най-доброто място за живеене. Но това едва ли ще е достатъчно, особено при изграждане на архитектурата на новия световен порядък. В това отношение ЕС се нуждае от нова доза еманципация от САЩ, който обича да „санкционира“ и да показва „вярната посока“. Съюзът може да си позволи да има не само един, а цяла поредица от приятели – както стари, така и нови. Общ бъдещ дом се гради не само от един, а от всички, които ще го обитават. Затова ЕС не може да изключи от обсега на бъдещата дружба и Русия, която е велика сила, способна да назначава президенти на САЩ (Тръмп), но която не може да се оправи със Скрипал и Навални, ако разбираме от посредствени вицове. Но най-вече Европейският съюз трябва да се справи със собствения си комплекс замалоценност (винаги в сянката на САЩ), с илюзията за „Велики сили“ в самия ЕС (Германия и Франция), с трайното недооценяване на проблемите на периферията (Румъния и България). Въпреки че не може да си представим ЕС без Меркел, време е да развием фантазията си.
2021 г. за България ще е отново особено драматична. За разлика от успешните държави, които се справиха и с пандемията, и с икономическия растеж, нашата татковина остана в зоната на „проблемните“. Поддържането на икономическата кома става или с поредни финансови инжекции от ЕС, или с поглъщането на нови кредити. Шега или не, но България, както и много други страни от съюза, ако бяха обикновени търговски компании, отдавна щяха да са обявили банкрут. Едва ли „смяната на караула“ в парламента и в президентството ще бъдат решаващи, понеже и тук е в ход проклятието на четворния дисбаланс на доверието. Освен това, щастливите парламентарни политически сили системно си гласуват онова, от което подло се дистанцират, когато стане дума за отделните граждани – ББД (безусловен базов доход), 8 лв. на гласоподавател. Така че богатите парламентарни партии на новобогаташите едва ли ще изненадат някого, ако спечелят лъвския пай от електоралния оборот. Както казваше преди век германо-американецът Оскар Амерингер, „политиката е финото изкуство да се получават гласове от бедните и средства за предизборни кампании от богатите, като се обещава да се защитават един от друг“, тук не е по-различно. Въпросът на въпросите е както дали Борисов ще последва житейската съдба на Костов (но без академичната му кариера), така и дали Радев ще подкрепи БСП (а не дали БСП ще подкрепи Радев). Но че през новата 2021 г. ще трябва да се променим съществено, това се разбира от само себе си. И понеже „в началото бе словото“, може да започнем със „сбогом на света от вчера“!

Анализът може да видите публикуван на сайта на в. „Стандарт“ на: https://www.standartnews.com/balgariya-obshtestvo/2021-ptuvane-km-utopiyata-ili-tmnite-vremena-447996.html#

Leave a Comment