News

Анализ на проф. д-р Боян Дуранкев, преподавател във ВУЗФ и член на екипа на VUZF Lab

„Стратегия“ е една от най-употребяваните думи в българския език. Същевременно и непредубеденият гражданин вече се досеща, че стратегии има там, където има съществени и дългосрочни проблеми. Може би по тази причина България може да се опише като „страната на стратегиите“ – колкото повече, толкова по-малко реализирани като дял. През 2016 г. група учени се опитахме да преброим стратегиите: тогава в държавната политика в България действаха 174 национални стратегии, но това не бяха всички документи, тъй като имаше множество регионални такива, а почти всички 265 общини в България имат поне по една стратегия, а някои и доста повече; от тях в момента действаха поне 341 стратегии на национално и общинско ниво на управление, които са част от система за стратегическо планиране, обхващаща целия процес на формиране на политики.

Но именно роенето на стратегия след стратегия, без те да бъдат обвързани една с друга и координирани като система, означава на практика системно неизпълнение на повечето от стратегиите, още повече че те не достигат до следващото ниво – на програми, да не коментираме най-високото ниво – на планове с точно разчетени бюджети и изпълнители.

Само ще вметнем, че ако една дългосрочна национална стратегия (15-20 години) не се трансформира в система от обвързани дългосрочни целеви програми (също за 15-20 години), които – на свой ред – се въплътят в планове с делегирани бюджети от мандата на съответното правителство (3 годишни по българската система досега, а трябва да бъдат 4 годишни), то стратегията остава поредно красиво упражнение на стратези, от която нищо няма да излезе.

Последният и поредният „Национален стратегически документ“[1] (не е грешка, тези 15 страници са наречени „документ“) е рожба на Стратегическият съвет от 10 души (на човек по страничка и половина), функциониращ от 18.03.2019 г. при президента на Републиката. Истина е че отдавна се очакваше синтезиран проект на стратегия от Стратегическия съвет, добре е че най-накрая тази миниатюра се появи. Друга истина е че това не е проект на стратегия, а само щрихи от първата от трите части, „диагнозата“ на състоянието. Стратегия още няма. Ако тя бъде подготвена, то е пределно ясно че трябва да бъде приета с квалифицирано мнозинство от Народното събрание, най-добре консенсусно.

Още в началото Стратегическият съвет прави една много важна уговорка: „държавническата стратегия да се разбира като процес на непрекъснато движение и усъвършенстване, а не като доктрина или мащабен план, в който са „заковани” конкретни важни цели и приоритети. В процеса на еволюиране се развиват и надграждат целите, но и амбициите, откриват се нови възможности и нови съюзници.“. Ако това е така, ако „няма заковани конкретни цели и приоритети“, то някое „еволюиране“ може сериозно да обърка стратегията, включително и да я направи нереализуема.

И така, първата част – единствената засега – на Националния стратегически документ на Стратегическия съвет към президента, се захваща не да изследва състоянието на страната („диагнозата“ на природната система, на демографската система, на икономическата система, на науката и т.н.), а се задоволява да направи своеобразен отчет на изпълнението на „Национална програма за развитие: България 2020“ (283 страници). Две важни бележки: този документ е приет с Решение № 1057 на Министерския съвет от 20.12.2012 г.[2] (Правителство на „Борисов 1“) и отчетът за неговото изпълнение трябва да се
представи пред Народното събрание в началото на 2021 г. по простата причина, че 2020 г. още не е завършила; подробната Национална програма за развитие е разработена очевидно по оптимистичен сценарий (Р България е вече член на ЕС), съдържа на пръв поглед логични зависимости, но не отчита интересите нито на по-развитите страни-членки, нито на обикновения гражданин). Визията, заложена тогава е, че към 2020 г. България ще e „държава с конкурентоспособна икономика, осигуряваща условия за пълноценна социална, творческа и професионална реализация на личността чрез интелигентен, устойчив, приобщаващ и териториално балансиран икономически растеж“ – нещо, което е нямало как да се случи за 8 годишен период, освен ако не се извърши най-големият икономически скок в света.

Освен всичко, очевидно е че Националната програма за развитие е с определена неолиберална идеологическа опаковка – оформена в трите цели и съпътстващите ги приоритети. Но 2020 г. не е 2012 г., светът се е променил, ЕС и САЩ са в „застой“ (рецесии, депресии, социални вълнения), дължащи се не толкова на COVID-19, колкото на властващата идеология и прокарването на интересите на транснационалните корпорации.

Казано по друг начин, една бъдеща стратегия ще се насочи първо към диагностика на реалното състояние на страната, а не толкова към анализ на изпълнението на неизпълнимата Национална програма. Именно тук се вижда с просто око една значителна слабост на диагностиката, осъществена от Стратегическия съвет.

Но бъдещата стратегия, все пак, трябва да диагностицира (1) демографската система и социалните процеси, (2) икономическата система; (3) природната система; (4) системата на услугите (образование, здравеопазване и култура); (5) системата на науката; (6) участието на страната ни в системата на европейското и международното разделение на труда. За прецизност на разсъжденията е необходим един по-дълъг времеви ред на показателите – възможно от 2000 г., за да се прецени как е въздействала интеграцията („кохезията“). Това е абсолютният минимум за всяка една бъдеща стратегия, твърдят специалистите по прогнозиране и стратегическо планиране.

За съжаление, предложеното меню на диагностиката на този „Национален стратегически документ“ е в насипно състояние и прилича повече на парчета от кристална ваза, които не могат да се залепят едно с друго. Почти няма сравнения с другите страни-членки на ЕС, със страните извън ЕС – наши съседи и водещите страни в света. Данните са за различни години, но отсъстват редове (2000, 2005, 2010, 2015, 2020 г.). С извинение, стратегическият документ наподобява повече студентска курсова работа, отколкото задълбочено и широкообхватно академично изследване, предполагащо ценни изводи.

Няколко конкретни бележки по стратегическия документ:

1. Развитие на демографската система.

Количеството на населението не е в корелационна зависимост от икономическото развитие. Но зависи от три „вътрешни“ фактора и един външен фактор: вътрешни – раждаемост, смъртност и средна продължителност на живота; външен – условия на живот в другите страни от Европейския съюз.
Днешните условия на живот в България са нерентабилни за „производството на деца“ за по-бедните и за средната класа – хронично отсъствие на детски ясли и градини, неравенство в училищата (бутикови и стандартни), ниски работни заплати в България и отсъствие на семейно подоходно облагане, високи цени на жилищата за младите хора, труден баланс на „кариера–гледане на деца“, високи „доплащания“ в здравеопазването.
Въпреки нарастващата средна продължителност на живота, смъртността остава висока поради условията на труд и живот, а също поради по-ниска култура у някои слоеве от населението. Всъщност от 1989 г. е налице хронична тенденция на намаляване на количеството на българските граждани..

Целият материал може да видите публикуван на сайта на Клуб „24 май“ на: http://24may.bg/2020/08/11/%D0%B1%D0%B5%D0%BB%D0%B5%D0%B6%D0%BA%D0%B8-%D0%BF%D0%BE-%D0%BF%D1%80%D0%B5%D0%B4%D1%81%D1%82%D0%B0%D0%B2%D0%B5%D0%BD%D0%B8%D1%8F-%D0%BD%D0%B0%D1%86%D0%B8%D0%BE%D0%BD%D0%B0%D0%BB%D0%B5%D0%BD/